Пач Адамс

След дълго гонене, най-после се срещнахме очи в очи с този филм, създаден по действителен случай. Изпитвам смесени чувства след него. Определено смятах, че ще получа известна доза вдъхновение или ускорение, или стимул.

Сякаш сега съм по-равнодушна и спокойна, отпреди. Изпитах пътя на героя. Наблюдавах изпитанията, трудностите и неволите. Той израсна.

Гледах го току що, а сякаш няма какво да кажа. Може би само, че до голяма степен гледах себе си. 🙂

Да проследим хронологично етапите на възход на духа.

Какво е да влезеш по собствено желание в психиатрична клиника? Докторът да не ти обръща внимание по време на сеанса, а ти без да искаш – да започнеш да лекуваш другите? Колко точно иронично е? А, може би не е.

В клиниката Пач се отличава от другите със съзнание, при това будно. Самият факт, че влиза в нея по собствено желание показва, че иска да му се помогне, да се запълнят пукнатините му. Нали това се казва в поговорката: „Помогни си сам, за да ти помогнат другите“. Колко е преживял този човек, та да поиска смъртта пред живота?

В него видях дълбочина… на преживявания, на чувства. Мислите му бяха живи (дори в онази потискаща обстановка, която по-скоро тя ще те отклони психично). Той виждаше хората, самите тях, техните страхове, влизаше в тях. Хората се нуждаят от някого, който да им повярва. Да повярва в тях, в абсурдните им думи, които изричат, защото това не е нищо повече от трупана болка. Само човек преминал през много болка, може да разбере болката на друг.

Преди година при разговор с един психиатър, той каза, че е много важно в контакт с пациент в клиника, да влезеш един вид в играта му. Разказа ми за случай, в който негов колега не обръщал внимание на тези глупости и си действал по традиционния метод – е, пациента бързо го е туширал на земята, защото докторът упорствал и не го разбирал.

Филмът ми хареса, защото един обикновен човек успя да играе с тези, до които се докосна. Той игра в техните игри, по техните правила. Това е тънкият момент – можеш да вкараш нещо разумно във всичко, важен е начинът, по който ще го направиш. На колко е равен един разговор?

…..
(тук ще продължа с нова мисъл, на следващия ден)

Какво всъщност е психиатрична клиника? С цялото ми уважение към компетентните лица, работещи с пациентите, но по какъв начин се провежда тяхната работа? Нямала съм досег до това отвътре, не знам как се случват нещата, но ми е интересно – да виждаш здраво тяло с различна от нормата психика. Кой е болният?

Мария Монтесори през житейския си път се докосва до различни сфери, една от които е психиатрия. По онова време, децата с умствено развитие били в психиатрични клиники заедно с възрастни. Един ден тя става свидетел, след обяда, как тези деца пълзят по пода и докосват нападалите трохи. Гледката я е потресла, а съпровождащата я компетентна колега, изразила възмущението си от безобразните деца!

Е, къде е грешката? В децата? На които не им се утолява нуждата…

Във филма Пач почти се сблъсква с поредния пациент, който изкача пред него със своя теория за начина, по който вижда света, в конкретния случай – неговите пръсти. В последствие точно този пациент, отваря съзнанието на Пач, да се фокусира не върху проблемите си, а да вижда отвъд тях. Да съумее да вижда това, което другите пропускат и не искат да видят – съзнателно или не.

Значи от всеки един човек, може да научим нещо, стига да имаме съзнанието да видим отвъд. Всеки има призвание в живота си, някои го откриват, други – не. Пач открива своето на интересно място. Потопен в среда на нуждаещи се и виждайки грижите, които се полагат за тях. Това може би му помага и става онази вътрешна сила, която да го води напред пред трудностите, защото те тепърва предстоят. Не е достатъчно да откриеш призванието си, трябва да извървиш пътя, който никак не е лесен.

По свой начин е вдъхновяващ този филм. Показва как възрастта е само число и за мечтите няма граници, освен в собственото ни съзнание. Това да влезе в университет е само първото високо стъпало от стълбището. Той вече е преминал през много от нещата, които вълнуват неговите колеги, и макар да има едно, което ги свърза, има много, които ги различават. Различен е, иска или не.

Аз също като него, открих призванието си на малко повече години. Трудно е да си по-голям, а средата ти да е по-малка. Интересите са различни, вълненията. Ти се интересуваш от едно, те от друго. Да, намирате общ език, но за теб е трудно, защото ти търсиш нещо отвъд, а общество ти е в коловози. Ти си различен, а това не винаги е прието с отворени обятия, даже по-скоро е в твой ущърб.

И тук идва въпросът – какво да правя? Да бъдеш като другите, за да ти е лесно, или да бъдеш себе си и да ти е трудно? Мисля, че човек, колкото и да бяга, не може да избяга от същността си. Изморяваш се, затова е необходимо да спреш, да се огледаш, да приемеш себе си, да се синхронизираш и тогава да тръгнеш напред.

Аз също опитвах да потуша себе си, за да се впиша. Така и никога не успявах да скрия порива си. Е, отне ми време да приема същността си и да вървя с нея напред. Но въпреки трудностите, това е най-хубавото – да бъдеш себе си! Твоите хора, на твоята честота – ще те оценят! Няма нужда ние да клякаме или да скачаме за някои.

И така Пач избира да бъде себе си и да посреща трудностите в болницата и в университета, чрез смях. Това е нож с две остриета. До известна степен, може да се приеме, че този човек е лекомислен и не всички ще го приемат сериозно, просто защото той не се показва като такъв. Този момент е доста тънък лед. Всеки го преодолява и излиза по свой начин. Първоначално са скептични към него, но после медицинските лица виждат, разликата в пациентите, т.е. следствието от Пач.

Къде е ключът? Отношението му. Пациентите не са номера. Зад тези цифри има хора. Той набляга на тях.

„Трябва да се научим, освен болестта да лекуваме и човека“. Аз самата имам досег до лекари и виждам колко интелектуално (ако мога така да се изразя) подхождат към пациентите си (няма да говоря, че се търгува с човешкото здраве). Като им зададеш въпрос: „Защо?“, отговорът предимно е: „Ами не трябва да имаме емоционално обвързване с тях“.

„Нощната пеперуда е привлечена от пламъка“ – трябва да е достатъчно близо до него, за да я топли и достатъчно далеч, за да не я изгори. Мисля, че това е златна среда в едни отношения.

При лекарите много важна роля играе тяхното его, както се вижда и във филма. Пач иска да открехне хората, че е добре да се видим първо като хора и после като титли. Бунтът с отношение, който той прави, не е приет от високопоставените личности, от които той зависи по някакъв начин – защо? Защото те са изключили тази своя същност – да чувстват, да не са безразлични.

Но дори така, не бива да осъждаме тези хора, защото те са се загубили в своя път и имат нужда да им се помогне. Вероятно и те са преминали през много болка, а така човек се загубва.

„Странен е.
– Аз също. Кой друг ще му окаже подкрепа?!“

Както Пач ни показва нагледно, трябва да подходим чрез хубавото, а не с лошо. Трябва да се докоснем до същността на човек, а някой са се оградили с много стени и не искат да допуснат никого вътре в тях. При тях ще се изисква малко повече работа. Няма нищо невъзможно. За да се случи невъзможното, просто трябва да Вярваш! Не е невъзможно, а просто не е възможно, но по този начин, затова трябва да намерим друг начин.

„А, ти за какво мечтаеш?“ Колко хубав въпрос! 🙂
Ако подхождаме по този начин, ще възнаграждаваме инстинктите си и те ще ни водят до истината. Хората се оплакват от живота, а какво правят те, за да го променят? Нищо или нещо, но като не получат очаквания резултат, се отказват.

Всяко малко нещо е градивно. Как се строи къща? – тухла по тухла. Ние искаме бързи резултати. Не обръщаме внимание на малките, които са основни, защото те са основите на нас самите, после ще израстем в тях. А, ние бързаме. За къде? Мистерия. Не всички живеят тук и сега. Повечето или живеят в бъдещето или в миналото. Така пропускат живота да тече между пръстите им.

„В началото сме открити спонтанни, истински личности, а после се пригаждаме към нормите, сякаш вече имаме програмирани реакции.
– Да, но понякога можеш да промениш програмираната реакция, като смениш някое условие, някой параметър…„
– една метална ваза си е просто ваза, няма как да се промени, но ние сме хора, не сме излети по форма, мисли и т.н. ние сме свободни, да правим избори, да сбъдваме мечти и да променяме себе си, да подобряваме себе си!

Във филма ни открехват най-съкровената дълбочина на героя – Любовта. Той е толкова пъстър и вдъхновен, че просто трябва да има нещо, което подклажда неговия огън, а какво по-велико от любовта?! Естествено е да се влюби в жена, която е с труден характер, защото тя е различна. Всеки костелив орех се е затворил в себе си от много брулени ветрове. Макар и толкова да го отхвърля, накрая той я спечелва, не с друго, ами с това, че е себе си и е постоянен в действията си.

Пач Адамс

„Капката дълбае камъка не със сила, а с постоянство“. В любовно отношение, когато изворът на един мъж е пълен, той може да сътвори велики дела. Когато има обект на любовта си и този обект споделя чувствата му, човек сякаш има криле. Не се страхува, а просто лети и сътворява. Вижда отвъд. 🙂 Нали именно в този етап Пач реализира клиниката в планината.

Ще примеся сюжет от филма „Звезден прах“: най-после открили истинската си любов и преминали през много изпитания, главните герой се изправят пред последното. Нямат никакво оръжие в себе си, имат единствено един-друг. Нападат ги, за да ги убият. Тогава момичето (което е звезда) прегръща своят любим и му казва, да повярва в нея и да си затвори очите. Учудено момчето изпълнява думите ѝ.

„Какво правят звездите на небето? – Блестят!“ И така чрез своята светлина, успява да премахне хората, които искат да им навредят. Остават само двамата и той я пита – защо не го е направила по-рано, а тя му отговаря, че не е могла, без него. „Няма звезда, която да блести с разбито сърце!“

Дали Любовта не прави велики дела? Всеки човек се нуждае от нея. Любовта вдъхва живот във всичко! Ако Пач не бе преминал през това, той нямаше да вдъхне живот на мечтата си. Може би щеше да я сбъдне, но тя нямаше да има същност, дълбочина, душа. А чрез любовта, тя оживява – успява да помогне на толкова много хора и толкова много негови колеги се отзовават и го подкрепят, готови да тръгнат при него и да работят заедно в неговото начинание. Мечта, която е била само негова, а после става на всички! Защо? – Защото я построяват заедно и вече принадлежи на всички.

Колко велико е това нещо… Нима зрънце малка мечта се сбъдва и става световно вдъхновение?

Докато гледах етапа на любовта – не вярвах, че тя ще откликне на чувствата му, но ето че го направи. После вече като получи телефонното обаждане и отиде на свиждане на пациента, ми беше ясно какво ще последва. Тук ще прозвуча доста смело, но… тези пъстри и може би забравящи се хора, винаги биват попарени, както се попарва коприва. Те виреят, горят, но ги попарват, дали е защото се самозабравят в идеала си, не зная.

Нали точно любовта поддържаше огъня на Пач и след като му я отнеха, за него вече нищо нямаше смисъл. Нищо! Загърби дори сбъднатата си мечта… върна се в първоначалния етап на самоубийството..

Но точно тогава получи знак. Знак, който само той можеше да разгадае. Знак, отново от любовта му, който го запали и той продължи напред! (тогава, дали любовта може да умре?) Винаги около нас има знаци, ако ние сме с отворено съзнание, ще можем да ги разбираме.

Какво е да получиш признанието на човек, който не те харесва? Прави „младежки“ постъпки, за да набеди Пач, а сега… Сега този човек е най-добрият, знае абсолютно всичко за медицината, знае повече от всеки лекар и хирург, но не може да придума пациент да се храни. Точно този човек се обръща към Пач с думите: „Имаш дарба! Подход към хората. Те те харесват. Няма да мога да те заместя!“

Какво е за един човек, имащ себе си за толкова велик, да направи подобно признание на най-различния човек. И то не просто признание, а да му каже, че той (понеже се има за връх в медицината, но му правя чест за думите) няма да успее да замести Пач…

Велик бе този момент. Показва, че не само висините са от значение, защото, както виждаме, и всичко да знаеш, ако нямаш отношение, нищо не знаеш на практика, само на теория. Но живота се живее на практика.

В следващия момент Пач се допитва именно до него. Като човек, който е изчел много, ще знае как се процедира, как Пач да убеди комисията да не възпрепятстват да завърши своето образованието. След разговора им, Пач си облича костюма и отива към последния (даден по филма) рунд, а именно с височайшите медици от комисията, влизайки в конфронтация с декана. Той там е сам, но истински.

Задават му различни въпроси, на които той отговаря единствено с истината. Втрещява с думите: „Всеки е пациент, но всеки е и доктор“. Снижава нивото на доктор и пациент равно на преди всичко – хора. „Ако лекуваш болест, може и да загубиш, но лекуваш ли човек – ще спечелиш, независимо от резултата“ Нима не е това същността, която интелектуалните лекари пропускат.

Хареса ми обръщението му към младите студенти „Не позволявайте на упойката, да ви направи безчувствени към чудото на Живота! Благоговейте пред механизма на човешкото тяло. Нека това ви води“. Дано успеем ние самите, хората, да устоим на тази упойка, защото тя застрашава всички хора.

„Исках да стана лекар, за да помагам и затова изгубих всичко, но и спечелих всичко“ – болезнени думи, за жалост красива и страшна истина. „Такъв живот искам. Ще бъда най-добрият лекар, който светът е виждал. Имате властта да ми откажете диплома, но нямате власт над духа ми!“ – когато имаш силен вътрешен подтик, знаеш посоката и целта си!

Получава от комисията думите – „Възхищаваме се на любовта ви към пациента! Носите в себе си плам, който дано се разпространи сред медиците като горски пожар.“ Значи все пак този (не)обикновен човек успява да докосне душите им! Дори с призив от тяхна страна, проблемите да се разрешават с „Доза: Прекомерно щастие!“

На мен са ми казвали „Ефектът: Добромира“. 🙂

И как завършва един такъв филм. Ами интересно, как иначе – не завършва, той е безкраен.
Да видиш червените носленца на лицата на чистите деца… да, наистина можеш да кажеш единствено Благодаря, защото другото се чувства…

След като изгледах филма, написах в интернет Хънтър. Излезе ми симпатичен дедичко със забавни мустаци. Отворих уикипедия и гледах с отворена уста и вече пълни очи, казах единствено – Той е жив! Е, тогава вече очите ми извряха, както и душата ми от малкото прочетено в интернет.

За жалост не знам английски, но мисля, че това ми беше достатъчен стимул, да уча вкъщи, поради липса на финансова възможност за курсове и един ден да се включа към движението Пач Адамс! Защото съм си дала сметка каква е връзката между душата и тялото и че трябва да имаш способността да гледаш отвъд, за да успееш да излекуваш човек! Така че ми предстоят тепърва дългите пътувания… 🙂

P.S. Но както казва д-р Хънтър: Не е достатъчно само да играеш моята роля, трябва отвътре да ти идва!

Коментари

Свързани:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *