На един обикновен ден

В далечината на собственото ти съзнание се чува звънтеж. Кой смее да те безпокои по никое време? Трябва да е някой, който е готов да чуе тирада от най-добрия ти, „приятелски настроен“ материал. Звъненето продължава съвсем настойчиво и докато гневът в теб започва да се формира като ураган над Флорида, ти започваш да се съмняваш в рингтона ти. Това не е никакъв рингтон. Това е алармата ти, а от другата страна на връзката стои не кой да е, а новият ден.

Отваряш очи и борбата започва. Първо се бориш с мисълта дали си заслужава да работиш въобще и с желанието да се обърнеш, да заспиш и да напуснеш насън. Ставаш, защото ти трябват пари да ядеш, пък и си харесваш дрънкулките, колкото и да твърдиш обратното и да не броиш себе си за празнодушен консуматор.

Стандартна процедура – зъби, кафе, закуска, душец и на път за работа. Нали не забрави да нахраниш котката? Майната ѝ, ще оцелее до довечера, така или иначе цяла нощ се разхожда върху главата ти с абсолютен дисрегард към цялата ти личност.

Бориш се с монотонността на пътя ти до работа. Същите хора, същите улици, същия задник, който така и не се научи да спира на пешеходната пътека, да е жив и здрав, и той, и майка му, същата миризма на мазни закуски, заквасени с пот и алчност, а, бе, гадна работа като цяло. Едно кисело мляко е останало на барплота у вас, вместо да попадне в чантата ти, приготвена за тежкия работен ден, което всъщност е и причината да го изкараш на барплота и с раздразнение осъзнаваш, че ще е съвсем кисело, докато се прибереш довечера, тъй като е едва 9 сутринта, но вече е 426 градуса навън. Горкото кисело мляко! Горкият ти!!

Покрай работа само потни закуски и пакетирани ла*на. Точно от каквото има нужда завидно перфектната ти фигура. Очевидно ще гладуваш до обяд. Дъ траджеди… Влизаш навъсен в офиса, някакви усмихнати хора те поздравяват весело. Отвръщаш по същия начин, защото си гъз, ама не абсолютен. И започва копането. Копаш, копаш, а денят става от средно тъп към все по-убедително неприятен.

На един обикновен ден

Работата ти е доста зле. В смисъл не баш, ама да, в сравнение с невероятностния живот, който можеше да имаш, ако просто спечелиш няколко милиона от тотото, инвестираш в недвижимо имущество, издържаш се от наеми и разполагаш с цялото си ш*бано време, е направо ужасно. И какъв смисъл има цялата тая работа? Честно, граничи с никакъв. Светлината навън по никакъв начин не отразява правилно тъмнината вътре в теб. А толкова ти се иска да си щастлив. Да се усмихнеш и да спреш напиращия вопъл на отчаяние и безсмислие. Да спреш парещите сълзи. Да заживееш истински. Просто да заживееш.

Вместо това продължаваш да се цупиш на монитора на работа. Не всичко е усмивки в тоя живот, но във сряда, в стандартен работен ден, няма поводи за каквито и да е усмивки. Хвърляш по някоя шега наоколо главно защото хуморът в теб е на ниво, което излиза извън стандартните, сополиви мисли, живее собствен живот и не се цензурир,а дори от теб, пък и тая маска не се носи сама, има нужда да ѝ помагаш честичко. И осъзнаваш, че усмивката ти не е слизала от лицето ти от бая време, но ти не си я слагал там и не я чувстваш, ама хич. А уж се бориш за това да си истински и не се кефиш на преструвковци! Ама че си лицемер!

Или пък не си. Редно ли е да обикаляш света като буреносен облак и да изсмукваш енергията на всички със собствената си супа от емоционални ла*на? Не, не е. Затова се усмихваш, пък и защото е по-лесно. Не защото не искаш да споделяш. По-скоро защото няма кой да разбере какво казваш. И не защото сам-самин на тоя голям и черен свят изпитваш такава каша от емоции, а защото всеки си има собствена истина и нищо от това, което кажеш, няма да бъде прието извън тяхната си собствена истина. А ти много мразиш да си неразбран и онеправдан. Затова избираш да си замълчиш.

Разменяш шеги с колегите в обедната почивка, въпреки че си имал намерението да си мълчиш през цялото време – фактът обаче, че си винаги прав и че хуморът ти е извън контрола ти води до поредната тирада, която е полуомразна и полукомична. Не си държал да я има тая тирада. Не защото е лоша или неподходяща. Просто не ти се говори с никого. С почти никото. Би си говорил с Нея, ама Нея вече я няма, както и малкото смисъл, който си успял да намериш в последно време. И да си го кажем честно – беше си понамерил смисъл в Нея. И това е страхотно. И адски грешно.

Ей го, ще довършиш работния ден, мислейки за това къде се разпаднаха отношенията ти с Нея. И ще се цупиш на тоя монитор като пълен темерут. Басимо и лошия монитор. Опитваш се да изтръскаш глава от натрупаната тиня, ама тя тая тиня от теб си извира и изтръскване няма. Довършваш работния ден и се чувстваш сякаш наистина си копал. На студено. В дъжд. Пък и в сняг. Докато умираш от жега…

Прибираш се, естествено апартаментът е тъжно празен. Загъваш си цигарка, пушиш, хапваш, каквото има в хладилника (от утре почваш да готвиш) и си на дивана. Цяла вечер. Гледаш тъпи сериали, които вече си гледал няколко пъти. Няма да започнеш нов. Не и сега. Сега не е моментът да започваш нови неща. Прекалено много ти липсва познатото. Прекалено сложно за разбиране е новото. Прекалено слабо е и, да си го кажем направо – в сравнение със старото си е направо зле. Галиш си котенцето, пън интендед, обичаш я, ама я и мразиш малко, защото ти напомня за по-красиви дни. И идва моментът на лягането. Гледаш в огледалото, в което виждаш празнота преди да заспиш. What a wonderful life!

Горкият ти! А можеше да е различно…

На един обикновен ден

В далечината на собственото ти съзнание се чува звънтеж. Кой смее да те безпокои по никое време? Нищо, де, звъннал е вече, дай да видим какво иска.

Отваряш очи и се оказва, че е алармата, а сутринта вече е настъпила. Лека усмивка извива устните ти, жадни за малко паста за зъби, че дори след вчерашното миене онова вмирисано сирене, което толкова харесваш, си блуждае из устата ти. Пък и жадни за кафе. Мммм, вкусно кафенце. Сядаш да си го пиеш на удобния диван и се забавляваш с глупости, докато съзнанието ти бавно се подготвя за работния ден. Радваш се, че имаш работа, която ти позволява да притежаваш всичко това около теб. Храниш котката, галиш малкото копеленце, не си спал заради нея, ама я обичаш повече от всичко, честна скаутска.

Отиваш към работа и подминаваш с насмешка слепеца, който не познава пешеходната пътека. Баси идиота. Ха-ха-ха! Всичко си е на мястото по пътя за работа, нищо не е изгоряло, никой не се е сюисайдбомбнал никъде, гадните банички пръскат сутрешна миризма, а слънцето вече се изкъртва от работа, правейки температурата около 426 градуса. Щом тоя горещ пич може да бачка от 6 сутринта и ти можеш да идеш да си изкараш хляба.

Осъзнаваш, че си позабравил киселото мляко, предвидено за закуска, на барплота у вас и се смееш на глас, ей така, на улицата. Може ли да си такъв шемет, бе? Нищо, ще ядеш на обяд и ще се радваш на пропуснатите калории, съдба е, че това кисело мляко ще остане само в мечтите ти. И на барплота. На барплота остана. Да го хвърлиш после, да не го прибереш в хладилника! Че току виж си го изял и после аре дежурен на порцелановия телефон. Ще го прибереш в хладилника и ти го знаеш. Щото си шемет. And that’s OK.

Влизаш в офиса и всички ти се смеят. И ти им се смееш. И що да не? Гъз си, ама не тотален и тия хора са ти айляк.

Работата ти е доста зле. Не, бе, супер е, ама колко по-яко щеше да е да имаш суперсили и да си мултимилионер? Най-вероятно нямаше да е. Сега нямаш Ферари, ама имаш характер, сила, борба и цели. А ако имаше суперсили, щеше да ги ползваш за зло и ти го знаеш. И да си признаеш най-после си намери мястото, не си ли съгласен? Да, да, намери си го. И ще се биеш с мечка-изнасилвач, за да си извоюваш своето. И шефовете ти го знаят. И ти се кефят. И ти им се кефиш. И ако започнеш още едно изречение с „И“ можеш да си скъсаш дипломата по български език. Нямаш такава диплома, но далновидно спираш да започваш изреченията си като неграмотен.

На един обикновен ден

Ето ти, на, кариера. Нали това искаше? Имаш го. Следвай си стъпките. Нагласил си ги, защото си контрол фрийк. Учиш се обаче да се пускаш по течението по-често. Трябва си! И го знаеш. Пак започна с това „И“-кане. Пловдивчанинът му с пловдивчанин! Да, баланс между контрола и безконтролието си трябва, точно както на затънал в калта черен джип му трябва трактор. Нищо че джипът струва 150 бона. Тракторът е по-скъп. Дами, тракторът е по-скъп, уинк-уинк.

Щракаш по клавиатурата, а навънка си пече райчо, пече и в теб. Хубаво ти е, доволен си от себе си и от постигнатото. Имаш прекрасно семейство, котка-психопат, изкована в дълбините на Съдбовната планина от Балрог. По твой образ и подобие. И тя е гъз, даже по-голям от теб. И затова я обичаш. Little minion of darkness. Някак всичко има смисъл, животът има смисъл. Винаги има смисъл! Осъзнаваш, че е сряда. Половината седмица е минала, даже и повече. Уикендът е едва зад ъгъла. Топ! Хвърляш по някоя шега наоколо, има ли по-яко нещо от хумора? Май няма. Може би любовта. И тя е много яка, няма шега.

Работиш си и се хилиш като ряпа. Всъщност като хиена. Би ти отивало да си зъл гении. Получаваш леко объркани погледи. Няма да им кажеш защо се смееш. Не е нужно, всеки си има собствена истина и да проповядваш лекота на душата е смислено, като да правиш секс в името на девствеността. Всеки сам трябва да достигне до тази усмивка. Насила не става. Live and let live. Май така е най-добре. Пък и няма голям шанс да те разберат, ако се опиташ да обясниш.

Едни ще се съгласят, разбрали нещо съвсем различно, други ще гледат с укор и ще си мислят, че вятър те вее на бял кон, трети ще те разубеждават със заучени аргументи, породени от личното им нещастие и насаденото им такова, пиейки от извора на енергията ти. Щастливите хора са пречка. Трън в окото на системата. Фак дъ систъм. Осъзнаваш, че се хилиш от бая време. От душа е. Аз черпя, хейт ми, хейтърс.

Колко е освобождаващо да знаеш, че никой не ти е длъжен, ама и ти на тях и ей така да си живееш с усмивка, напук на времената, напук на дебелите чичковци с млади, празноглави и празнодушни гадженца, на които предстои живот на проституция, с или без чичкото. Напук на дебелите чичковци, същите отпреди малко, които ни „управляват“, напук на горчивото минало, напук на красивото минало, че и то е нож с две остриета, и най-вече напук на теб самия, защото самоунищожителното поведение е някак вкоренено в човешката природа.

Да си щастлив реално е да вървиш срещу природата си. А от това по-голяма сила няма! Да тръгнеш срещу всичко, което си, за да изваяш една нова идея за живота. Сила и щастие, звучи невероятно. Ама стига прийч, обещал си, че няма да се правиш на инфлуенсър (каквото и да означава този термин, майната им на модерните хора). Пък и не винаги си прав. Даже доста често грешиш. Харесва ти да грешиш, защото така растеш. Нека грешиш, а другите да си държат акъла за тях.

Пускаш смешка и на обяд с колегите. Забавна смешка! Сещаш се, че не я изричаш тук и днес за първи път. Казвал си я и на Нея и тя се е смяла. Смях като мелодия. Усмивка като на ангел. Малко ти залипсва и блясъкът от края на окото е на път да се превърне в топъл дъжд. Но вместо това се усмихваш. „Смях като мелодия. Усмивка като на ангел.“ И бяха твои, дори и за кратко.

На един обикновен ден

Кратко, защото нищо по-късо от цял живот не е достатъчно. Това е повече, отколкото получават милиони хора. Милиони копнеещи души, лишени от този смях и от усмивката на техния ангел. А ти ги имаше, дори и за малко. Не е ли това, което искаше? Беше, беше, внимавай какво си пожелаваш, нали?! Пък и научи доста неща. Най-вече за себе си и за щастието. Научи, че не си перфектен, но научи да се обичаш. Парадоксално, не е ли?

Доработваш си в пълен, пловдивски, неподправен айляк. Смяната свършва, птичките пеят, а ти си скипваш към вас като 10-годишно момиченце. Това си мислят и хората, които те подминават в недоумение. Какво пък знаят те за теб и свободата? Важно ли е какво мисли който и да е от тях? Фак ноу! Влизаш у вас и те посреща малка, черна топка от щастие, която прави към 45 кълба и мяука 20 минути в твоя чест. Най-вероятно е гладна, да не би да забрави да я нахраниш сутринта? Цялото разхождане върху главата ти, докато спиш, май те е объркало, пък и сутрин си шемет. И по обяд си шемет. И вечерта.

Отваряш хладилника и пак ще ядеш каквото има. За щастие има много и все различни неща. Сядаш на диванче с набързо намятканата вечеря в чинийка, не и преди да изпушиш една свита цигарка. Заслужил си го, цял ден се усмихваш на живота и не е лесно. Сещаш се за сериала, за който са ти казали колегите днес. Ще го свалиш и ще го позяпаш. Що да не, добро време е за нещо ново.

Лягаш си и поглеждаш към огледалото. Оттам те гледат очи, пълни с живот. Това е всичко, което има значение. Ще заспиш и ще ги отвориш към още един ден, лимитед едишън, както са всички дни по принцип.

И какво излиза накрая? Тези двата дни изглеждат подозрително еднакви. А са фундаментално различни. Единият носи щастие, другият – рак. Каква всъщност е разликата между тях? Практически никаква. Разликата е единствено и само във вътрешната нагласа. Не си вярвал на това преди да успееш да го изпиташ, преди да видиш, че има и друга нагласа към живота. Естествено, че няма всеки ден да е такъв, естествено, че ще има дни, в които такава страхотна нагласа е невъзможна. Но се старай тези дни да идват, защото има истинска причина за тях.

Не търси драма в най-обикновения ден! Търси красота! И щастие! Чувал си, че който каквото търси, това намира. И на това не си вярвал, но скорошният ти опит те е убедил, че е вярно. Защото си потърсил болка и съвсем успешно си я намерил. Сега е време да търсиш нещо друго. За себе си го правиш. И за хората около теб. Слънцето е винаги по-приятно от буреносния облак. Бъди слънцето! Ти си звездата на собствения ти малък театър. Пръскай тия лъчи, те са безкрайни. Носи си усмивката с гордост. Животът е такъв, какъвто си го направиш, а истината е някъде по средата между тези два дни, които всъщност са един и същ.


Коментари

Свързани:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *