махмурлук

Както са изпяли в една песен (която хем има много общо с бай ви MadMan, хем няма) „Здравей, махмурлук, как си, мой стар приятелю!“. Но нека не избързваме.

Аз пия
Ти пиеш
Тя пие
Ние пием
Вие пиете
Те пият

Събуждаш се от някаква дъндания и се чудиш кой точно от селяните, живеещи наоколо, е решил да ти пуска сладка чалгичка толкова рано сутринта. Поглеждаш часовника и той показва точно 12:30 по обяд. Признай си, не те събуди чалгата, просто е много гадна. Вече беше събуден от невидимите, ледени пръсти, които нежно масажираха мозъчето ти. Пък и нещо май се е вкиснало в устата ти през нощта. Да не можеш да траеш собствения си дъх е ново ниво на автоомраза. Посягаш с ръка към мацката до теб, изпълнен от плътски желания, но там няма никой и не изглежда като да е имало. Разочарование. Пък и чалгичката е доста гадна.

Те пият
Ние пием
Тя също пи

хъркането

Пресъхнал си като пустинен гущер. Ставаш с мъка, очаквайки това да е денят, в който най-после организмът ти ще се предаде тотално. Първа грешка: напиваш се мощно с вода от мивката и по средата на миенето на зъбите намираш себе си захвърлил четка на земята, за да говориш по рязко иззвънелия порцеланов телефон.

„Обажда ти се снощи, сметката ти е дошла за плащане.“ След разговора, колкото и неприятен да ти се е сторил, всъщност се чувстваш доста по-добре. Погото в корема ти е поутихнало, явно след траш метъла е излязла да свири някоя блус банда. Ледените пръсти отпускат мъртвешката си прегръдка и мозъкът ти заработва за пръв път днес, на някакъв мизерен половин оборот. До този момент предишният ден, включително и преди първото питие, е нищо повече от недоказан, несъществуващ феномен, но някак все пак факт. Изведнъж обаче те тресва спомен номер едно и той е как тичаш след някакви момчета, с гащи на цветчета, и крещиш „Хей, ето ме, бе! Аз искам!!“. Не знаеш кои са те. Не знаеш какво искаш от тях. А, бе, като цяло не знаеш. Поглеждаш се в огледалото – не са те били. Поне не и много. Изглеждаш смачкан, но това може да е от непристойното количество алкохол, което си погълнал, а то е и вторият ти спомен. Смееш се – нормалните хора не биха ти повярвали, че си изпил всичко това. Да живей черният ти дроб!

Аз пих
Аз пих
Аз пих

Решаваш, че е време да подредиш пъзела, но се сещаш, че нямаш даже пъзел за редене. Към батмобила и към дюнерите тогава! Пък ще се тревожиш за вчера едва когато имаш материал, с който да работиш.

Ти пи
Те пиха
Тя пи

Не бива да караш в такова състояние, но дюнерът е по-голям от залога. „Животът е твоята история, само от теб зависи какво ще пише в нея.“ „Променило се е отношението ти, не поведението ти.“ И това са само част от приповдигнатите, семипостпиянски излияния, които заемат неголямото пространство в главата ти, вместо да си гледаш пътя. Ама той, пътят за дюнера, е рефлекс вече, там нещата са на професионално ниво. Усмихваш се на това колко си готин и имаш чувството, че си си изкарал добре. Опитваш се да се сетиш какво точно си правил. Моментни проблясъци разкъсват чувствата ти към предната вечер – кои са тези, които гонеше, защо те боли гърбът, били ли са те все пак? Спомняш си и патрулка, както и теб си, в цялата ти прелест, танцуващ върху някаква маса в еди-кой-си-бар. Хахахахахаха. Добрее.

„Един голям дюнер с двойно месо, моля. Да, за вкъщи. С повече сос, и си задръж скапаните зеленчуци, нищо здравословно не е в състояние да ми помогне. Не и сега, човече.“ Очевидно си още пиян, защото току що си изсипал торба с тъпотии върху дебелия, нищо неподозиращ дюнерджия. Той те гледа с лека омраза и понеже ти е много готино, си мислиш, че със сигурност ти завижда. И как не! Недоспал, смачкан, обезводнен, по анцуг, смърдящ на потна мърша. Философ при това. Сигурно ще разказва на внуците си за тази случка някой ден.

Докато чакаш да ти загънат дюнерче започваш да ровиш из съзнанието си, потопен в амбициозната идея да си спомниш нещичко от вечерта. „Шкембе“!!! Ясно вече знаеш, че си седнал на по вино с приятели и си даже с колата, ще се прибираш май. Е, прибра се. С приятелите си. Уж да си оставиш колата. Остави я. Не и преди да изпиете по две бързи ракии, все пак са ти дошли гости, а не е християнско да имаш крушова и да не я дегустирате. Всичко е с нАучна цел.

„Що пък да не си прав за някакви неща? Научил си се, че истината и правилният избор се изясняват чак след като извървиш пътя. Иска ти се да получиш подсказка накъде да тръгнеш преди да си направил избора, но не работят така нещата. Няма подсказки. Вървиш и учиш. Така изборът винаги е правилен.“ Такъв тип премъдри разсъждения има в таксито след ракиите. Посока – неизвестна, цел – поставена, шанс за провал – нула.

Тя пи ли
Пи, пи

Дъвчеш дюнер, пийваш количка, от пиянството вече няма и следа. Сега е ред на този деспот, махмурлукът, да повилнее из тялото ти. „Шкембе!“ И ти го приемаш добре. Имаш суперсили, глава не те боли никога. Лошо ти е все пак и така е редно. Ако го нямаше тоя пусти махмурлук това щеше да означава, че тялото ти не е ранено от алкохола. Щеше още да означава, че супер силите ти са доста по-сериозни. И тогава какво точно да те спре да пиеш ежедневно? „Шкембе!“

Сещаш се за снощи – след таксито и премъдрите диалози е време за две-три бързи бири. Не си пил бира още днес и това е грешка, която незабавно трябва да бъде адресирана! Пийваш и забелязваш с крайчеца на окото, че някаква мацка те е зяпнала, както обикновено ти би зяпал нея. Наскоро си решил, че жената е вредна обаче. Щастието ти е било определяно, дълги години при това, все от нея, ей оная, ‘дето те зяпа и от другите преди нея. И не си бил щастлив. А животът е толкова хубав. И необятен. И прекрасен. И къс.

Ти вече си пропилял един куприльон години да чакаш за малко слънце. Да те огрее, да ти стопли душичката, а на практика не е спирал да те вали дъждът. А то слънцето си било вътре в теб и светело навън през цялото това време. Глупав си бил. Почти си оставил някакви хора да го угасят напълно, а угасне ли веднъж, върви го пали… Трудно можеш да намериш ключалката на вратата към себе си и да пъхнеш ключа, когато си в пълен мрак.

Но точно на залеза, в полумрака, ти си успял да нацелиш малкия отвор с правилния ключ. И хич да не те зяпа тая! За пръв път си свободен от нея! И чувството е, като да си на екстази. Пълна еуфория. Нехимично предизвикана. Тя и затова те зяпа. Опулваш ѝ се насреща със полуретардиран поглед и се оливаш с бирата, докато отпиваш, вперил немигащ взор в очите ѝ. Не си искал да се олееш, това е неволен ефект, лека ирония от съдбата, която допълва кретенския ти вид. Тя, естествено, извръща очи.

Ама какви очи само, мамка му. Изневиделица тя се обръща и също се олива с бирата, докато я гледаш. Извърташ глава и си в потрес. „Ама, ама, нали са вредни…“. Офф. Усетил си да те гледа кретен зад красивите очи, кретен, досущ като твоя. Добре, майната му. Обръщаш се с идеята да ѝ се усмихнеш, но нея вече я няма. „А, бе, видяхте ли я тая на бара, бе?“ Никой не бил забелязал нищо, а ти бързо забравяш за нея и за очите ѝ, опиянен от живота, от щастието и от мирът в теб. И от алкохола, просто от алкохола.

Аз пих
Тя пи
Те пиха
Вие пихте

Следващите два-три часа минават във вихър от цветове – от този шот, от онзи шот, от третия и четвърти вид, хайде пак отначало. „Шкембе!“ Решил си да се върнеш към виното, поне докато някакъв усмихнат човек не ти каже, че е поръчал вино, а му дали ром и очевидно вече ще пиете ром. Сменяте няколко клуба, защото нито един не е достатъчно готин да задържи в себе си за дълго време хора като вас. Невероятни. Пъстри. Страхотни. Утайки.

Ром или два (или пет) по-късно виждаш себе си да танцуваш на масата в поредния пъб. Ето как си се озовал там. Казал си, че имаш рожден ден (което не е ни най-малко вярно) и добри хора са свалили две красиви момичета от масата, за да може твоят фамозен гъз да се качи и да им покаже как се прави. И наистина им го показваш. Флоуът ти е толкова силен, че цялото заведение танцува в такт с теб вече, бият се хепиауър камбани, леят се шотове и ето!

Тя, оная същата, която се поливаше с бира, седи и ти се хили. Дни по-късно, когато болезненият махмурлук е само приятен спомен, ще видиш клипче, в което танцът ти изглежда все едно са те тейзнали. Смееш се. И на теб са ти се смяли, какво друго остава. Та хили ти се мацката и ти с примерено движение напускаш подиумът-маса и отиваш да я озариш със себе си. Баси, колко надут ще станеш точно?

Аз пих, а сега боли.

Коя беше тя? „Шкембе!“ Прехвърляш си телефона във вас, а там няма нови контакти. Няма пропуснати повиквания от непознати номера, няма нови фейсбук приятели. „Абе, коя беше тая от Торбата вчера?“ Това повтаряш няколко пъти, набирайки номерата на другите герои от алкохолната фронтова линия. Никой не те е видял да говориш с никаква мацка. А ти си спомняш отчетливо, че е пуснала някаква много гнусна шега, последвана от чист черен хумор. Много си се впечатлил, как така никой не беше я видял?? Шиб*няци! Поне си разбрал друго – останалите са си тръгнали от Торбата, а ти си останал сам да срещнеш с гърди (черен дроб) каквото те очаква напред.

Днес е най-щастливият ден в живота ти до момента! Точно така! Не, въобще не е преувеличено! Защото и друг път си бил щастлив, но си осъзнал, че щастието винаги е било диктувано от външни фактори, желани и нежелани, материални и сексуални, а, бе, цяла серия от хави, независещи от теб. Нова кола, ново гадже, яка работа. Все готини неща, да. Все преходни обаче. Независещи напълно от теб и влиянието ти.

А диктуваното от външни фактори щастие, независещо от теб, е точно толкова преходно, та и доста повече всъщност, като факторите, които са го родили. Днес е най-щастливият ден в живота ти, защото за това щастие няма абсолютно никаква причина. „Шкембе!“ Постигнал си равновесие. Живял си на крилата на справедливия гняв цял съзнателен живот. Хората били глупави и елементарни, в България имало само селяни. Ти па си много Убав!!

Стига вече. Всеки ден е нов, никога не е напълно еднакъв като предишния и ти ще спреш да си ги пилееш вече. Разправяш „Нищо няма значение“ и невежите постоянно викат „Как така, всичко има значение!“. И спираш да го повтаряш, защото наистина звучи много наркоманско отстрани. „Нищо няма значение…“ Как така, бе? Звучи пораженчески, звучи несериозно, звучи като зов за помощ на депресиран човек. Ама не е. И понеже трудно се обяснява как нищо няма значение и как всъщност най-щастливите и спокойни хора следват това простичко правило, спираш.

Не е идеята да не ти пука за нищо, просто когато нещо се прецака да го отминеш със скоростта на жадна крава. Няма смисъл да изпадаш в отчаяние. Взимай урока и бЕгай надалеч. Не ти се спори с хората обаче. Какво пък знаят те, че да ги слушаш? Ти пък какво знаеш, че да им говориш? Те или те приемат буквално, а това всъщност е най-добрият вариант, или те пречупват през собствения нешлифован диамант в главите си.

Преди си мислил, че има неща, които няма как да са неразбрани, ако ги обясниш. И после си се затворил в порочен кръг, в който си ги преобяснил толкова тези неща, че човекът отсреща тотално се е отказал да иска да те слуша. Чат-пат има по един-двама, на които можеш да ги говориш тия тъпотии и да разбират точно какво искаш да им кажеш без да се налага да се обясняваш. Много е яко. И рядко. Те са твоето малко доказателство на въпросчето, дошло от глиста в мозъка ти, а именно „Колко, аджеба, е вярно всичко това, което си мислиш?“

Защото все пак си човек и съмнението, най-вече в себе си, е почти неизкоренимо. „Шкембе!“ Тези един-двама, специалните, също сами са достигнали до тези заключения, вървейки по пътя си, а ти им ползваш съгласието като пищовче на изпит, за да избереш пътя пред теб. Не, че имаш гаранции. Просто допълнителна увереност, че това, което правиш, е освен рядко, яко и доста полезно, също така жизнено необходимо.

Ти си странен човек.

Те пиха
Други се чупиха
Теб те провериха
Куките май те биха

На никой нестранен човек не може да му е толкова яко и да изпитва такова щастие, докато му е толкова зле. Такива сте вие философите. „Шкембе!“ Изгубени във вихъра на истинските лъжи и лъжливите истини. „Шкембе!“ Добре, бе!!!! Шкембе, та шкембе! Най-после осъзнаваш, че дюнерът, бил той и ефикасен, съвсем не е необходимото и достатъчно условие да изтрезнееш веднъж завинаги. И шкембе си трябва. Пък то не се яде в самота.

Набираш телефона, не е трудно да си уредиш шкембе-среща, не си пил сам и на всички мозъците крещят за тази най-долнопробна и едновременно най-извисена супа. “I get knocked down, but I get up again…” Ти да видиш коя песен те плясва през лицето! Както си забелязал напоследък вселената/кармата/Бог или каквото и да е по дяволите (не е Бог) отговаря много бързо на всички въпроси.

А повечето въпроси хич не си ги и задавал директно, не работят така нещата. Отговорено ти е на отношението. Отношението ти е било скапано преди, получил си скапани отговори. Напоследък отношението ти хич не е скапано и отговорите, които си получил, също хич не са скапани. И си ги видял веднага. Не като преди, пред свършен факт. Видял си как най-нагло си искаш щастието, ама ей така – с усмивка, и как най-приветливо ти се отговаря веднага. Не трябва обаче да се вярва на фундаментални тъпотии като онзи сектантски филм – The Secret ли беше?!?! Не работи с един милион долара или ферари. Опитал си. Работи само с нещата, които имат истинско значение. Или никакво, както вече знаем.

Аз съм пил и ям шкембе
Ти си пил и ядеш шкембе
Ние сме пили и ядем шкембе

Хората сме изроди. Най-големият махмурлук за годината идва съвсем на първия ѝ ден. Не е ли това безпощаден мазохизъм? Или на Балканите сме изроди? Такива мисли, въпреки,че не е 1 януари, те сполитат изведнъж. Няма значение! Сърбаш атомно шкембе, което е предимно болезнено да се яде, и лека-полека лабиринтът, в който си пристъпил предната вечер, започва да добива лек смисъл. Спомените те връхлитат като екваториална буря. Избухваш на масата под смаяните погледи на твоите съзаклятници. Боже, боже. „Стягайте коланите, пичове, батко ви си спомни!“.

Ти бая си пил
За другите май не си оставИЛ

Та тръгнали си другите, оставили те в Торбата. Бил си много пиян вече и те те приканяли да си намериш луд бакшиш, който да те качи в такова безобразно състояние и да те откара в покоите ти. Останал си, прилъстен от мелодичния звън на хепиауър камбаната. Пъстри шотове изпълват бара от край до край, а ти искаш да опиташ от всичките, сякаш са кутия шоколадови бонбони. Оставаш сам и все пак опитваш всички шотове под одобрителните възгласи на насъбралите се сеирджии.

Хващаш се на бас, че можеш да изтряскаш 10 шота за 10 секунди, а в условието, поставено от другата страна, е важно да не припаднеш на бара, както и каквото е влезнало да не излиза… Печелиш баса и черпиш всички с… шотове.

Решаваш, че е време да откриеш мистериозната лейди с красивите очи и мръсните шеги. Излизаш и се запътваш към най-близкия бар. Какво пък, и да не е там – шотове! От другата страна на улицата някакъв младеж крещи, че имал за пушене и да били ходили с него приятелите му. Те нещо се дърпат, а ти си достатъчно пиян, за да ти се стори адски интересно да стресираш младежите. „Хей, ето ме, бе! Аз искам!!“. Аааааа, ето кои са тези момчета с цветните гащета. „Ей, пич, ето ме, бе!“

Две минути по-късно пушиш с някакви деца, които много ти се радват, а главата ти звъни като великденска камбана. Разказваш им надве-натри за супералкохолните ти младини (сякаш са приключили вече, напълно игнорирайки себе си и състоянието, в което си, а именно Tуц!), те ти се хилят и са впечатлени и те канят да се позапиеш с тях в точно ония бар, към който така или иначе се беше запътил, а именно „Има Смисъл“.

Влизаш вътре и ето я нея. Онази, с очичките и мръсното подсъзнание. Онази, полятата с бира. На секундата изоставяш хлапетата, разбивайки им сърцата и отиваш директно при нея. Заговаряте се, а ти усещаш как съзнанието ти потъва в нейното, минута след минута, опиянено от чутото. Усещаш онзи гъдел, който ще те кара да мислиш за нея ден и нощ.

Тръгваш си с подлютен дъх от кръчмата, сервирала ти живот под формата на шкембе и си леко натъжен. Губиш от толкова дълго време, че изглежда сякаш вече си прекалено назад и няма как да наваксаш. Усещаш, че те обзема тъга. Усещаш как новооткритото ти щастие се изпарява, а ти си безсилен да спреш процеса. И тогава си спомняш всичко.

Заговорили сте за живота. За любовта. За красотата, за хората и за щастието. Като цяло все философски теми. И тя мисли. И то доста. Започваш да усещаш как жената не е толкова вредна. Заговаряте се и за минали връзки. Тя ти споделя горчиво-сладкия си опит, ти също твоя. И докато си говорите осъзнаваш, че всъщност не губиш от дълго време. Осъзнаваш, че никога не си губил. Просто не си бил готов. За нея. Защото никой друг под нея не би бил достатъчен.

Не си бил готов, и сега не си. Доста по-готов си, де. Осъзнал си много, но нейното време още не е дошло. Гледаш я, усмихваш се, а тя започва да избледнява и все повече заприличва на ефирна творба, сякаш от думи. Избледнява и изчезва, а ти се усмихваш. Знаеш, че ще я срещнеш отново, когато времето дойде. И този път тя няма да избледнее като химера, няма да изчезне като мимолетен блян. Може да те гледат други очи, но бесният кретен зад тях ще е същият.

Връщаш се при хлапетата с глуповата усмивка и цялата компания избухва в одобрителни възгласи. „А, бе, къде бях до сега и к‘во съм правил, откакто влязохме в Има Смисъл?“ Задаваш рутинно въпроса, знаеш отговора, но си пиян и искаш потвърждение. „Ми седя сам на бара и се беше препарирал в една точка.“ „Шотове за всички тогава!“ Обявяваш последното с генералски авторитет.

Ти пи повече отколкото трябваше да пиеш
Тя не е вредна
Те пиха
Ние затворихме „Има Смисъл“

Тръгваш си и е време да си викнеш карета, която да те откара у вас преди да си се превърнал в тиква. Карети нямало. Част от изпития алкохол има желание да те напусне, за щастие от правилния канал. Е, к‘во пък. Вършиш си работата и в един момент се озоваваш по гръб в някакъв храст. Ето защо те боли гърба. Любезен господин, облечен целият в синьо, ти помага да се изправиш на крака. Преди да успееш да му благодариш чуваш нещо от типа на „Май бая си се нахакал, дай да видим дали не си си изгубил документите.“

Най-безумните Закони за движение по пътищата

Естествено, че ще те арестуват. Все пак току що си пикал до патрулката на любезния господин полицай, който ти помогна да станеш. Притежаваш скрити таланти с фигурите на властта обаче и освен че не ти пишат акт за нарушаване на обществения ред, се озоваваш на задната седалка на патрулката, а ченгетата те карат у дома. Обещал си да ги черпиш бири, ако не те закарат в изтрезвителното. Явно са ти повярвали. Дали ще помниш на другия ден?

Е, спомни си все пак. Уроците на живота не спират да се предлагат съвсем безплатно на всеки, който е готов да ги чуе. Който е готов на промяна, била тя и трудна, бавна, болезнена и объркваща. Който е готов да напусне комфортната си зона. Животът не е в комфортната зона, там е съществуването. Всичко извън нея е животът. И шкембето. Шкембето е живот.

Коментари

Свързани:

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *